Дълго чакана почивка. Събуждам се в събота сутрин, погледът ми е малко децентриран, главата малко тежи, защото както всеки петък сме излезли за "по едно " с моите приятели, което едно се е повторило няколко пъти, а аз съм броила до около петия. Но е събота и времето неумолимо лети и докато се осъзная ще е станало понеделник сутрин, така че на прибежки и припълзявания се докопвам до любимото ми помещение- баня ( + тоалетна:) и се завирам под душа. Половин час по-късно се чувствам малко повече човешко същество. 12.30- ето на- денят е преполовен, а аз дори не се чувствам наспала се. Но ..от сън спомени няма, казвам си аз, залепям мислено този надпис на челото си и гордо се запътвам към кафе машината, за да обмисля стратегията си за деня.

Искам да се разходя, ама не в планината или парк, а така да зяпам по магазините и в същото време да си въобрaзявам, че правя услуга на почти слепналото се вече с офисния ми стол тяло, защото краката ми ще се движат около час-два почти без да спират. Това е то хората ходят на фитнес, на плуване, карат колело, но аз имам все пак и друга цел-да разгледам дали в любимото ми магазинче на улица "Иван Шишман" не са сложили някой нов парцал за 60-70 лв. И за да мога да се отнеса отговорно към всичките си ангажименти- този към тялото си, този към суетата си и ангажимента да игнорирам всеки импулс на махмурлизирания ми мозък към нещо мазничко, което мога да погълна ако не си ангажирам вниманието с друго, решавам че разходка по магазините е идеалният вариант. И той работи безотказно от години. Друг е въпросът, че не винаги имам настроение за това, което съпътства една разходка из центъра. Та така, тръгвам по Шишман, музика в ушите, малко муниции в портфейла, които трябва да се използват разумно и вече поотшумяваща болка в главата.

Стигам до любимата си(както и на повечето жени) аптека и се замислям, че май си имам всичко и нямам нужда от нищо, но...все пак, да поогледам. Влизайки вътре се сещам, че колежките ми от месеци ми натякват, че това моето ходене без никакъв фон дьо тен на нищо не приличало. И се запътвам към щанда с декоративната козметика, а към мен се запътва една девойка с фалшива усмивка, която вече е успяла да ме прецени по унисекс стил облеклото ми- равни обувки с бомбе (каквито вече не са модерни, ама аз си ги харесвам), чорапи, които много често са различни, защото не съм могла да намеря два еднакви и накрая съм решила, че така или иначе е против уроки, панталони със странични джобове, пухенка с оранжева качулка и носеща се свободно(нивчесана, нифризирана) коса, която е била в цвят "патладжан" преди около месец. Та девойката консултант се запътва към мен с въпроса, който вече не само, че знам наизуст ами мисля че ако се концентрирам, мога да кажа с точност до стотните в кой момент го задават (Нещо да Ви помогна). Аз се ухилвам тъпо, почесвам се по главата (където не ме сърби, разбира се) и решавам да бъда любезна. Казвам, че си търся фон дьо тен. Девойката се запътва към стилажите и аз подмятам, за да я улесня, нали, че никога не съм ползвала. Тя се обръща и ми хвърля такъв поглед, все едно такива като мен трябва да се изтребват, за да не мърсят чистата кръв на женския род. В този момент вече ми се иска да се обърна, бързичко да си изляза и да забравя за цялата акция. Но не мръдвам. Изчаквам търпеливо да ми поднесат един тестер към ръката, с думите "Мисля че този цвят е за Вас" и в следващия миг на кожата ми блезва едно мазно оранжево петно. Е, не няма да е днес, още не съм дорасла явно за такова важно решение, си казвам аз, благодаря на девойката, измърморвам че "ще го обмисля под втрещения й поглед, в стил "аз да не ти продавам автомобил, че да го обмисляш, продавам, ти женски продукт, хермафродит такъв" и се изнасям бързо от аптеката. Навън дишам дълбоко и установявам, че малко съм се препотила от това изживяване. Айде стига аптеки за днес. Стигам ул. "Граф Игнатиев" и флората и фауната започва чувствително да се изменя с наближаването на НДК. Девойките в тигрови нюанси, панталони впити с мноого ниски талии, нагримирани като за фотосесия стават все повече. Все още вървя смело напред. Набутвам се в един от ония магазини, където едно нещо фъска хубава миризма на всеки три минути и на 30 квадрата са разположени около 6 девойки които при влизането на поредния клиент развалят седянката, млъкват и започват да следят всяко движение на клиента и да го преценяват под 6 различни ъгъла. Започвам мислено да се обзалагам със себе си, коя ще зададе Въпроса. Тази от ляво или тази отдясно. Въпросът е зададен, аз се ухилвам пак тъпо и казвам, ами не, зяпам си. Сигурно им се иска да ми кажат "Ами ходи да си запяш някъде другаде". Дръпвам една блузчица да я погледна по-добре, тя се изхлузва от закачалката и полита към пода...Упс:) Повдигам я нескопосано, две продавачки вече летят към мен. Дали ще поискат от мен да я платя, или направо ще ме съпроводят до изхода. Нито едното. С рязко движение блузката в пайетки и капсички се изтръгва от ръцете ми и се нанизва на закачалката като бива загладена няколко пъти прилежно с ръце, все едно изглеждам мърлява като коминочистач. Пак добре, че не я извариха. Изнизвам се от магазина. И тук не ме харесаха. Продължавам към ул. "Витоша" макар че знам, че там си е направо страшно събота и неделя. Имам нужда от обувки, дамски, ама днес не съм облечена подходящо. И все пак харесвам един модел на една витрина и влизам в магазина. Фъска миризма на 3 минути, четири девоки на 20 квадрата. Запътвам се към модела обувки. Питам за моя номер. Едната девойка измъква обувката от ръцете ми , стиснала устни повече от необходимото и се завира в склада да търси. Останалите три остават да ме надзирават да не пъхна някой ботуш в джоба си. След всяко мое действие по посока на някой артикул, едната минава след мен и "оправя". Започвам да се чувствам като слон в стълкарски магазин. Идва обувката ми. Мда, ама аз съм с памучни чорапи, различни на цвят...четири чифта очи забелязват този факт. Поизчервена вдигам смутен поглед и питам за тънки чорапи. 20 стотинки струват чорапите за пробване, изкънтява един глас остро с тихото помещение. Изваждам стотинки от страничния джоб. Получавам чифт тънки чорапи. Изувам памучните, нахлузвам тънките и започвам да обувам обувките. В носа ми бива завряна обувалка. Изправям се с обувките, за да се погледна в огледалото.Е не точно с тия панталони. Навивам панталона нагоре за да мога да го игнорирам и да преценя малко по добре визията. Мислено благодаря, че поне краката съм си епилирала наскоро. Еми не са моите обувки, поне не днес. Събувам ги, обувам си памучните чорапи, а тънките завирам в чантата си под критичния поглед на продавачките, благодаря и излизам от магазина. Май е по-добре да хапна нещо. 14.30ч.-рано е, още малко "спорт" и тогава. Следва най-голямото изпитание, черешката на моята разходка...ул. "Витоша". Стигам до нея. Поп фолкът е пълен. Девойки със силикон къде ли не , многократно превишили полагаемите 250 кубика силикон за всяка жена. Поли( какви поли, направо колани) едва закриващи задните им части, като много от тях някак си малко или много естетически са надценили положението. Абе фиешън, пълнят ми очите, пълнят ми душата и в буквален и в преносен смисъл. Има на какво да се възхитиш, има на какво да се удивиш, да се възмутиш и да се посмееш. Букет от емоции ми носи моята черешка. Нали смехът е здраве. Спортния ми ден е към своя край. Към мен продължават да се носят ниски талии с паласки, нескопосано нагримирани девойки, но също и много красиви и стилно облечени мъже и жени. Това разбира се в редки слуачи са хора, които работят, повечето са от тези, които по цял ден са по кафета и ресторанти, въздъхвам, все пак има си хора за всичко, казват. Пъстрота и разнообразие.Започвам да се ориентирам към прибиране. Нищо не съм си купила.Завирам ръце в джобовете на спортния си панталон и с лека душа закрачвам към къщи. Сещам се за моята колежка, една от тези които ме критикуват за това, че не изпозлвам фон дьо тен и не си извивам хубаво миглите като се гримирам...и затова, как тя ме попита с искрено учудване дали с тези мои унисекс обувки ходя на клуб вечер. И как веднъж, ходейки зад мен по улицата възкликна "Ама ти не си мърдаш ханша като ходиш". Усмихвам се. Да, ама съм си аз. Нито фон дьо тена, нито блузките на капсички, нито девойките с тигрови панталони от които стърчат паласки са ми в кръвната група. Всеки сам си преценява. Да, има страхотни жени по нашите ширини, но всяка моя съботна тренировка тренира освен закърнелите ми от обездвижване крайници и сетивата и чувството ми за естетика тренира и индивидуалността ми. Не е лошо да пробваш нови неща, въпросът е да не загубиш себе си някъде по трасето. Важното е,че след няколко такива часа се убеждавам за пореден път каква не искам да бъда, което си е една добра отправна точка.