Мразя те, защото ме караш да те искам, да те чакам, да мисля за теб,  защото ме разтапяш за секунди мен и душата ми, която вечно не вярва, винаги е отворена към теб като слънчоглед към слънцето,,,Искам да рева, да дращя, да крещя, да викам да те изтръгна....аз те намерих,  аз те посадих,  сега искам да те изтръгна, но никога не съм била добра в това..вместо това знам.  че ще останеш в мен, докато се случи нещо което ще ни събере завинаги ,,,или раздели завинаги и тогава ще страдам ужасно и ще си казвам, че от където дошло,  там отишло, но ще страдам за теб, когото загубих преди  толкова години, когото търсих незнайно защо толкова  години , когото намерих и който ме накара да се чувствам отново специална уникална и неповторима...ужасно..Караш ме да мисля,  че си луд по мен,  че си ме чакал,  че съм била единствената в сърцето ти и после изчезваш, оставяш ме сама с емоциите ми, копнежите ми, горя, изгарям, да, харесва ми, май  на нас жените ни харесва този коктейл от болка и любов...Не мога да се оплача, не мога да споделя...какво точно да кажа, ти си на другия край на света, не си реален, не си истински, истинско е само това, което причиняваш на душата ми. Всичко е неуловимо, недоказуемо, нетрайно...а искам да го задържа, това усещане, тази  тръпка,  тази емоция, не мога да я хвана, гледам я,  наслаждавам й се...и все едно щом понеча да  я  докосна,  тя изчезва. Свивам се на кълбо в душата си, успявам да се приспя, да не мисля, да се успокоя, после нежният й полъх  ме погалва.,,,,събужда, разтреперва, изпълва, вълнува, пак е там,  обръщам се на другата страна, не искам да я усещам (и искам да я усещам, искам да ме вълнува, изпълва, разтърсва, да ме кара да върша безумия от любов и страст...)не искам да я виждам, не искам да се надявам....Искам да я забравя. или никога да не се разделям  с нея...а дали ще е толкова сладка ако е вечно моя....

Ден след ден те чакам да се появиш,

Ден след ден отново търся те навред

Ден след  ден след толкова години,

Пак обърка в главата крехкия ми ред.

Не знам какви са чувствата в мен,

Но сякаш времето назад е превъртяно,

И сякаш не е минал нито ден

От всичко преди толкова години преживяно.

Не знам какво от тебе искам,

Дали пак да изчезнеш или да се появиш,

Дали с мен да останеш,

Или с кутията от спомени, всред въглени догарящи

Да изгориш.

С теб аз нямам бъдеще, това го знам,

А миналото ни заровено е някъде безславно,

Какъв е смисълът тогава от този плам,

Появил се в мен така безвременно, категорично, незабавно.

Ти отговор нe можеш да дадеш,

Нито преди, нито сега,

В живота ми дори не можеш да се задържиш.

Изчезваш без причина, след щастие, което траело е ден и два...