Постинг
04.08.2010 17:27 -
Като пясък между пръстите.../lost love 2/
Обичам те. Няма с какво друго да започна май...и може би и да приключа. А дали ние с теб приключихме е друг въпрос. Не ми се иска да сме, но от друга страна и нищо не мога да направя. За мен моите чувства са истински, за твоите не знам. Няма как да знам. Получавам много малко информация, а когато се опитам да си поискам повече ми се казва, че не е това моментът. И се изпокарваме. И мълчание.
Знам, какво ми даваш. Знам, как съм мечтала да бъда с теб, знам как съзнанието ми е рисувало какви ли не картини. Знам колко убедена бях,че ти си човекът, знам колко исках да се омъжа за теб, именно и само за теб и да имам дете от теб, без да мисля, хващайки любовта си в дланите си щях да прелетя над всички несгоди. А се оказа някак си твърде много дори да се опиташ да бъдеш ясен с мен.
Искам да ме гушнеш, да бъдеш с мен, да ми покажеш любов. Изморих се да се боря и да се противопоставям на целия свят.Искам просто да се отпусна в ръцете ти, да се предам на нежността и любовта ти,но за да го направя искам да знам,че ти си с мен. А ти отказваш да ми дадеш знак...да ми посочиш път напред или път назад...Бих била открита с теб, ако знам, че това е от което имаш нужда, за да разкриеш мислите си пред мен. Бих ти казала и разказала всичките си страхове, болки, надежди и мечти, ако знам, че ще ми отвориш сърцето си и ще ми прочетеш с желание всеки ред в него, който би искал да споделиш с мен. Искам да знам, какво те мъчи, обижда, натъжава, плаши, да знам дали искаш все така да бъдеш с мен...дали все така би казал, че имаш усещането, че можеш да прекараш живота си с мен...А аз ...с течение на времето се чувствам все по далеч от теб..не трябваше ли да е обратното...?
Нямам сили да пиша, мисълта за теб ме изпълва с тъга и желание да плача...да плача. Всичките ми текстове по темата вече ми звучат така еднакво, така никак, като едно опяване..,което не води до никъде...защото са моите монолози...
Знам, какво ми даваш. Знам, как съм мечтала да бъда с теб, знам как съзнанието ми е рисувало какви ли не картини. Знам колко убедена бях,че ти си човекът, знам колко исках да се омъжа за теб, именно и само за теб и да имам дете от теб, без да мисля, хващайки любовта си в дланите си щях да прелетя над всички несгоди. А се оказа някак си твърде много дори да се опиташ да бъдеш ясен с мен.
Искам да ме гушнеш, да бъдеш с мен, да ми покажеш любов. Изморих се да се боря и да се противопоставям на целия свят.Искам просто да се отпусна в ръцете ти, да се предам на нежността и любовта ти,но за да го направя искам да знам,че ти си с мен. А ти отказваш да ми дадеш знак...да ми посочиш път напред или път назад...Бих била открита с теб, ако знам, че това е от което имаш нужда, за да разкриеш мислите си пред мен. Бих ти казала и разказала всичките си страхове, болки, надежди и мечти, ако знам, че ще ми отвориш сърцето си и ще ми прочетеш с желание всеки ред в него, който би искал да споделиш с мен. Искам да знам, какво те мъчи, обижда, натъжава, плаши, да знам дали искаш все така да бъдеш с мен...дали все така би казал, че имаш усещането, че можеш да прекараш живота си с мен...А аз ...с течение на времето се чувствам все по далеч от теб..не трябваше ли да е обратното...?
Нямам сили да пиша, мисълта за теб ме изпълва с тъга и желание да плача...да плача. Всичките ми текстове по темата вече ми звучат така еднакво, така никак, като едно опяване..,което не води до никъде...защото са моите монолози...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 107
